Гражданска инициатива СПРАВЕДЛИВОСТ

Нашата философия PDF Print
Written by СПРАВЕДЛИВОСТ   
Понеделник, 21 Ноември 2011 07:53

Гражданска инициатива СПРАВЕДЛИВОСТЗа справедливостта

Днес България страда най – много от липсата на справедливост.

Справедливостта означава всеки да получи това, което му се полага и има две страни - справедливост при определяне на наказанията и справедливост при разпределение на благата.

1. Когато „това, което се полага“ е наказание, определяме справедливостта по следния начин:

-Наказанията се прилагат само спрямо тези, които са извършили престъпление.

-Наказанията се прилагат еднакво, независимо от положението в обществото на извършителя.

-Наказанието е пропорционално на престъплението.

Независимият съд е единственият, който определя наказанията. Затова първото нещо, към което се стремим, като защитници на справедливостта, е изграждане на правова държава и върховенство на закона. За нас върховенство на закона има тогава, когато властта се упражнява единствено в рамките на принципите, процедурите и ограниченията на закона и всеки може да получи обезщетение от всеки друг за нанесена му вреда, независимо от положението на другия в обществото.

2. Когато „това, което се полага“, са блага, справедливостта определяме така:

Преди всичко справедливостта и равенството са две различни неща. Ако приемем, че всеки трябва да получи равен дял от благата, ще видим, че подобен подход е несправедлив към почти всички индивиди от общността, защото тези, които нямат никакъв принос, ще бъдат несправедливо облагодетелствани, а тези, чиито принос е по - голям от разпределените по равно блага, ще бъдат несправедливо ощетени.

Ето защо разглеждаме справедливостта като свойство на процесите, а не на резултатите. Справедливостта изисква равенство на възможностите и то само от гледна точка на правилата. Справедливостта не означава равенство на резултатите. Различните индивиди, в зависимост от способностите си, ще постигнат различни резултати. Всеки ще има шанс да постигне добър резултат, ако притежава необходимите за това способности. Всяко разпределение на благата между индивидите ще е справедливо, ако е получено при условията на ясни и еднакви за всички правила.

Другият важен въпрос е кой разпределя благата. Никой не притежава толкова информация, чест и авторитет, че да може да разпредели блага в обществото, при което всички да са удовлетворени и никой да не е ощетен. Съществува само един обективен и независим критерий за разпределение на благата и това е свободният пазар. Пазарната цена на един продукт отразява полезността му и колкото по-полезен е продуктът за общността, толкова повече блага ще донесе на създателя си.

В този случай съдът също играе решаваща роля, като следи за спазването на правилата така, че всички индивиди да бъдат поставени при равни условия и успехът или неуспехът им да зависи само от техните способности, а не от привилегии. При тези условия финансовият резултат (богатството) ще бъде измерител на полезността на всеки един индивид за общността. И макар стремежът му към богатство да се определя като егоистичен, ползата от неговите усилия ще е за цялата общност, защото неговият продукт ще стане достояние на всички в резултат на размяната. По този начин естественият стремеж на човека към богатството ще отприщи цялата енергия и изобретателност на отделния индивид, за да спечели в честна конкуренция с другите.

Има обаче и хора, които не по своя вина, изначално са поставени в неравностойно положение. Такива са сираците и хората с увреждания. При равни други условия те не биха имали голям шанс в конкуренция с останалите. Ето защо смятаме за справедливо тези хора да бъдат подпомагани. За нас всеки индивид е ценност сам по себе си и има своето уникално място в развитието на общността ни като цяло.

За свободата

Границите на легитимната свобода се установяват от нашите естествени права. Свободата е тясно свързана със собствеността. Социализмът лиши гражданите от собственост и така ги направи по - малко свободни. Свободата е в пряка връзка със законността. Само на полето на правовата държава може да се гарантира свободата за всички.

За десетилетия животът, имуществото, стремежите и достойнството на отделната личност в България не струваха нищо и бяха подчинени на колективното, общото, олицетворявано от висшата партийна номенклатура. Затова и след политическата промяна през 1989 г. в масовото съзнание и нагласи и най-вече в практиката на различните власти и институции отново властват колективизъм и пренебрежение към отделната личност и нейното достойнство. Независимата по конституция, съдебна система не е в състояние да гарантира неприкосновеността на личността, нейното достойнство и сигурност. Независимата и свободна личност отново е изправена пред унижаващи достойнството й управленски практики, различни форми на диктат и на потискане на отделния гражданин за сметка на „обществения интерес”, който на практика е реминисценция на незабравения комунистически колективизъм. Здравното и пенсионно законодателство, териториалноустройствените разпоредби, различните ограничителни, разрешителни и лицензионни режими, безсилието на отделния гражданин пред всесилния управленец или дори дребен чиновник, толерирането на държавната и общинска собственост на сметка на неприкосновената по конституция частна собственост, безнаказаността на престъпниците и закононарушителите – всичко това води до доминирането на обществени и управленски стереотипи и нагласи, потискащи свободата на отделната личност и възпроизвеждащи социализъм и липса на свобода. Поради това основна наша задача е прекъсването на тази социалистическа спирала и превръщането на България в истинска правова държава, гарантираща преди всичко свободата, достойнството, сигурността и собствеността на отделната личност, където държавата и нейните институции имат за цел единствено да служат на гражданите, а не да доминират на тях и да възпроизвеждат управленски елити, действащи в собствен интерес и за сметка на свободата и правата на всеки един от нас.

За нравствеността и морала

За нас религията е не само вярата в Бога, която се изразява в спазването на ритуали, традиции, обичаи и предания. Тя е източник и мерило за нравствеността и морала на човека.

Десетилетия наред, комунистите проповядваха воинстващ атеизъм, преследваха вярващите, обругаваха религиозните институции, разрушаваха всички нравствени и морални ценности основани на вярата в Бога. Народът ни заживя без никакви духовни ценности. В нашите взаимоотношения се загуби критерия за добро и зло и се разшири покварата. Разрушава се семейството като основа на обществото Материалното забогатяване без подбиране на средства се превърна в цел и начин на живот за младото поколение. Религиозните институции нямат сериозно влияние върху обществения живот и се използват от управляващите само за показност при официални събития. Религиозната символика все повече се включва в атрибутите на държавността, а религиозно мотивираните твърдения, най-често са част от политически по своята същност инициативи.

Нуждаем се от вяра, за да изградим един по-добър свят. Нуждаем се от граждани с морал и принципи Истинският възход на нацията не е възможен, ако не се основава на морала и нравствеността, които ни дава религията. Смирението и упованието в Бога ще ни направи по-силни, по-смели, постоянни устойчиви и неподкупни в усилията ни да изградим преуспяваща България, където хората да живеят спокойни и щастливи.

Да подкрепим религията не означава да я превърнем в държавна политика. Напротив, всяка намеса на държавата и на политическите партии в религиозните дела може само да навреди, както неведнъж се случваше до сега и с православната църква, и с мюсюлманското вероизповедание.

Вярата е личен акт. Тя се поражда и възпитава от най-ранна детска възраст. Не толкова училището, колкото семейството играе най-важна роля за възпитаване и изграждане на нравственост и морал на отделната личност. Ето защо, укрепването на българското семейство е от огромна важност за успеха на обществото. Затова всички ние трябва да осъзнаем и понесем своята отговорност

За историята и Прехода

Произхождаме от траки, славяни, келти и прабългари. Те обявиха Първата българска държава преди 1300 години. Основателите определиха територията, приеха българския език и християнската религия и поставиха началото на българската традиция.

После пет века бяхме безправни в Османската империя, изостанала с векове от световната цивилизация, култура, стопанство и обществени отношения. Националното самосъзнание се запази благодарение на християнството и езика.

Изграждането на национална държава започна след Освобождението. Бяха създадени модерни за времето си институции, установи се демократичен ред. Започна развитието на нова българска култура и традиция. Подемът продължи малко повече от 60 години.

В средата на миналия век страната ни бе окупирана от чужда армия. Съветските войски в колаборация с българските комунисти узурпираха властта и наложиха тоталитарен режим. Всичко, изградено след Освобождението, бе напълно разрушено и заличено под маската на една утопия и в интерес на руските геополитически цели. Най-напредничавите и успели българи бяха избити или вкарани в концентрационни лагери. Социалистическата пропаганда, насилието над свободата и идеологизираното образование оставиха дълбоки следи в няколко поколения. Социалистите изопачиха собствената ни история и дори произхода ни като народ. Те обругаха религията, разколебаха вярата и поквариха морала. Всеки порив на духа и всяка инициативност, извън комунистическите догми, беше смазвана с жестокост. С изключение на комунистическата номенклатура, всички станахме еднакво бедни и еднакво нещастни.

Съветската система в България рухна под външен натиск, но и под натиска на гражданите, искащи свобода, човешки права, частна собственост и демокрация. Комунистическият режим остави след себе си икономическа и духовна разруха, намаляващо и застаряващо население, остави сковани, осакатени, примирени и уплашени човешки души.

Превръщането на тоталитарната държава в демократична се нарича Преход. Българският народ, останал без лидерство и без демократична традиция, не беше подготвен за това. Комунистическата номенклатура и агентите на Държавна сигурност се възползваха от положението си и трансформираха политическото господство в политико-икономическа доминация. Нарекоха се демократи и влязоха в църквите. Запазиха контрола над властта и моделираха всички партийно - политически процеси на Прехода. За това виновните останаха ненаказани, а жертвите неоправдани. Така още веднъж станахме жертва на подмяна на ценности и идеали.

Нашата „нежна революция“ закъсня със седем години, в сравнение с другите източно-европейски страни. Започнахме от нищото, защото социализмът не може да бъде надграден, а само демонтиран.

Днес има частна собственост, има и многопартийна политическа система. България стана член на НАТО. С повече късмет и снизхождение ни присъединиха и към Европейския съюз. Независимо от това огромен брой млади хора емигрират без изгледи някога да се завърнат отново. Умират повече, отколкото се раждат. Корупцията е навсякъде около нас, а престъпността процъфтява.

Злоупотребата с власт и незаконното натрупване на богатства остават ненаказани, а това е причина не само за бедността на мнозинството, но и руши самите основи на обществото. Граждани, загубили доверието в държавата и нейните институции, граждани, чиито исторически традиции системно са били подменяни, постепенно ще загубят и националното самосъзнание. Накрая нацията се превръща в съвкупност от хора, живеещи заедно по стечение на обстоятелствата.

Възмездието, което искаме не е абстракция, нито реципрочен отговор на червения терор. Нашият реванш към комунистическата партия е изграждането на правова държава и създаването на устойчива демократична традиция. От това комунистите се страхуват най-много. Тогава, когато го постигнем, Преходът ще е завършил.

За политиката

Политиката е процес на достигане на общи решения, когато първоначално индивидите или групите са били на различно мнение. “Моралността” в политиката се измерва по това, дали резултатите облагодетелстват общността. Важни са резултатите, а не намеренията.

Основното политическо разделение е между социалистите и демократите.

Социалистическият път винаги е погрешен. Социализмът досега е носел само беди за хората. Не просто живковизмът, сталинизмът или ленинизмът са лоши. Социалистическата идея е изначално сбъркана във всичките й проявления. Социалистическата теория е противоествествена. Социализмът поставя колектива над индивида, регулацията над пазара. Социалистическата уравниловка смазва всяка инициативност. Социалистите се стремят към икономическо равенство, а демократите към равенство пред закона. Двете тези са взаимно изключващи се. Ако постигнем икономическо равенство, то ще сме постигнали неравенство пред закона. Обратното-равенството пред закона винаги ще има за последица икономическото неравенство. Това е така, защото хората се раждат различни, с различни способности.

Социализмът създава неравенство пред закона и затова е несправедлив.

Сегашните български партии са безсилни да формулират и реализират добро управление. Дясното и лявото постепенно загубиха политически смисъл, очертания и форма. Всеки е готов да се коалира с всекиго, независимо от заявените политически цели, принципи и идеали.

Народните представители в своята дейност не се ръководят от съвестта си, убежденията си и волята на избирателите, а са изцяло подчинени на разпорежданията на партийните началници. Народното събрание на практика е придатък на Министерския съвет.

Причината за всичко това не е само в хората, които заемат длъжностите. Смяната им през годините не води до промяна в политиката. Затова причината трябва да се търси в политическия модел, по който овластяваме хора и търсим отговорност за изпълнението на техните обещания. Този модел не функционира правилно и затова промяна не може да има.

Сгрешеният политически модел на практика премахва политическия плурализъм и неизбежно превръща съществуващите политически партии в уродливи корпорации на властта. Всяка такава партия - корпорация има свой елит, чиито единствен стремеж е да се възпроизведе във властта, независимо дали в управление или в опозиция. Кой ще управлява страната решават не избирателите, а договореностите между партийните елити. Така постепенно се формира партийна номенклатура, за която изборите имат значение само, като мерило за дяловото участие във властта. Първата задача на една такава многопартийна номенклатура е да ограничи до минимум възможностите за появата на нови идеи и нови политически субекти. За целта се изграждат бариери като:

повишаване на изискванията за учредяване на нови партии,

отпускането на огромни държавните субсидии и сгради за партиите от номенклатурата

блокирането на възможността за референдум

повишаване на прага за влизане на една партия в парламента.

И това не е всичко. За да укрепи властта си, номенклатурата се стреми непрекъснато да увеличава зависимостта на гражданите от нея.

Частната собственост сама по себе си прави индивидите независими от властта. Все пак тази независимост може силно да бъде ограничена, чрез множество регулации, ограничаващи възможността за разпореждане с нея, или от недостатъчна защита на имуществото от посегателство от други лица, в това число и от държавата. Високите осигуровки, маскирани като осигурителни прагове, хилядите ненужни, но значителни по размер държавни такси, огромният брой разрешителни режими водят до минимизиране на изгодата от оперирането със собствеността до степен, че рискът става по-голям от възможните ползи от търговията. Така „цената“ на независимостта става твърде висока за голяма част от гражданите, които закономерно избират по-лесния път - пътят на конформизма и „бюджетното благополучие“. Единствена възможност за развитие на успешен бизнес в една такава мегадържава със свръхрегулация е сътрудничеството с номенклатурата и за това успелите предприемачи в България са тези, които са се кооптирали с политическата номенклатура. Те плащат за преизбирането на политиците, които се отблагодаряват с държавни поръчки и “подходящи” нормативни документи.

Пенсионерите са зависими от номенклатурата, защото от нея зависи размерът на пенсиите. България няма независим пенсионен фонд, така че всеки пенсионер да получава такава пенсия, за каквато се е осигурявал. Макар че средствата формално са отделени в НОИ, размерът на пенсиите се определя по сложни формули и е пряко свързан с държавните приходи и благоразположението на властта. Бюджетните служители са зависими, защото от номенклатурата зависи и заплатата им, и работата им. Социално слабите граждани са зависими за своите помощи от номенклатурата. Тези групи съставляват почти половината от населението.

Номенклатурата е заинтересована от наличието на престъпност, защото така създава несигурност у гражданите и съответно желание за “силна власт” и “голяма държава”. Номенклатурата е заинтересована от съществуването на „сива“ икономика, защото разпределя „мръсните пари“. За това партийната номенклатура само имитира борба с престъпността.

Наричат медиите „четвъртата власт“, но в България те са се превърнали в рекламни агенции на партийната номенклатура. Министри, кметове и депутати плащат с обществени средства на вестници и телевизии, за да скриват неуспехите им. Правителството административно осигурява „пазарен дял“ - за това частните ефирни телевизии са само две. За своето съществеуване вестници, телевизии и радиа са зависими от благоволението на властта. В резултат медиите изкривяват истината и подвеждат гражданите, предоставяйки им невярна информация.

Така се изгражда система от зависимости на цялото население.

Зависимостта е власт.

По време на избори тези зависимости се превръщат в организирано гласуване - етническо, административно, по фирми, гласуване срещу хонорар, синдикално, съсловно и др. Партиите масово купуват гласове. Така политическата номенклатура осигурява своето преизбиране с парите на тези, над които властва.

Привидно демократичните процедури съществуват. Реално народът е трайно разделен на две – политическа номенклатура и всички останали. Пред гражданина има две възможности: или ставаш част от партийната клиентела, или си аутсайдер.

Институционалният дефицит не може лесно да бъде преодолян, защото единственият ефективен механизъм за подбор на овластените и търсене на отговорност от тях – свободните избори, не функционира.

Затова днес въпросът, пред който сме изправени, не е просто смяната на една управляваща партия или коалиция с друга. Никакви предложения за промени в секторните политики не могат да решат проблемите на институционалния разпад и блокираните механизми на представителната демокрация.

Спадът на раждаемостта, масовата емиграция и намаляването на населението е истинският вот на недоверие. Това са неопровержими доказателства за неспособността на цялата политическа номенклатура да ръководи страната, независимо дали текущо е в управление или в опозиция.

Промяната, която искаме, не може да бъде извършена от сега съществуващите партийни елити. Смяната им обаче, макар и наложителна, сама по себе си е недостатъчна. Всеки на мястото на сегашните, рано или късно ще стигне до техните плачевни резултати. Затова, освен смяна на елита е необходимо задълбочено преустройство на политическата система. Необходимо е изграждане на работещи механизми за подбор на овластените и механизми за търсене и понасяне на отговорност.

За изборите

Изборите са механизъм за подбор и търсене на отговорност от управляващите. Вида на избирателната система има решаващо значение, за това гражданите да могат да изберат най-добрите измежду си и да могат да им потърсят отговорност за управлението. Избирателните системи са два вида -мажоритарна и пропорционална. При пропорционалната система партиите подреждат кандидатите си в листата и в зависимост от броя на гласовете печелят едно, две, три или повече места по реда на тяхното подреждане. Философски погледнато, пропорционалната избирателна система се родее със социализма. Идеята е, че партийният елит (ръководство, лидер) по-добре знае кои личности трябва да бъдат избрани, отколкото самите избиратели. В действителност изборът се прави от този, който подрежда листите, а за избирателите остава възможността да утвърдят или не неговият избор. В повечето случаи те нямат много възможности: или подкрепят избора на своя лидер, или не гласуват, защото алтернативата е да подкрепят избора на лидера на партията противник.

По този начин цялата партия и в частност нейната парламентарна група е функция на нейния лидер. „Избраните“ депутати са отговорни много повече пред лидера си, отколкото пред избирателите си, защото дължат избора си именно на него. Пропорционалната система е силна обективна предпоставка за това, повечето партии у нас да са изградени като лидерски партии. Затова и смяната на лидера е най-болезненият въпрос, пред който може да се изправи една такава партия, защото неизбежното следствие е цялостното пренареждане на позициите вътре в партийната структура при всяка смяна на лидера.

Пропорционалният избор предпоставя и изолацията на партиите от избирателите. Именно посоката на отговорността към лидера, а не наличието или отсъствието на чести срещи с избирателите, води до отделяне на партийният елит от гласоподавателите.

При мажоритарните избори няма листи, а битката се води от двама или повече кандидати за едно място. Тук на преден план излизат качествата на кандидата, а не партийната му принадлежност, защото избирателите гласуват за определена личност, а не за предварително подредена листа. Разбира се мажоритарен избор много трудно може да се спечели без партийна подкрепа, но също така много трудно лош кандидат би спечелил, независимо от големината на партийната подкрепа. Мажоритарно избраният кандидат е много по-отговорен пред избирателите си, отколкото пред партийния лидер. На преден план излиза не лоялността към лидера, а лоялността пред избирателите, защото без доверието на избирателите не би бил избран. Мажоритарният кандидат е зависим от партията, която го издига, но тя също е зависима от него, защото качествата му са предпоставка и за нейния успех. В своята работа мажоритарно избраният кандидат неизбежно ще се стреми да съчетае интересите на избирателите с тези на партията.

Лидерите и елитите на всички сегашни партии са твърди противници на мажоритарните избори по простата причина, че това би ги направило в много по-голяма степен зависим от избирателите и пребиваването им във властта не чак толкова сигурно.

Една широко разпространена илюзия е, че при мажоритарни избори политиката ще се „мутризира“, защото мутрите с пари и заплахи ще си купят изборите в своя избирателен район. В тази теза лесно може да се долови социалистическият начин на мислене, а именно претенцията, че елитът по-добре знае от избирателите от какви представители се нуждаят самите те. Тезата не е издържана и по своята икономическа логика, доколкото много по-евтино излиза да си „купиш“ избираемо място в листата, отколкото да „купиш“ гласовете на десетки хиляди избиратели. Дори и да допуснем, че „мутрата“ си е купила изборите, налице е липсата на какъвто и да е смисъл от подобно пилеене на пари, доколкото сам или неколцина такива не биха били никакъв фактор в парламента. И най-сетне, наличието на „мутри“ е проблем на правораздаването, а не на избирателната система.

Мажоритарните избори ще променят не само политическия елит, но и самите избиратели. Избирателят става много по-важен участник в процеса, в резултат на това по-отговорен към избора и по-взискателен към избраника си.

Технически, но важен въпрос е ограничаването до минимум на злоупотребите по време на самото гласуване. Това може да се постигне чрез премахването на бюлетините и гласуването чрез автомати. Така ще се сведе до минимум въздействието на членовете на избирателните комисии върху избирателя - основен елемент в „организираното гласуване“, както и ще ликвидира напълно възможността за повторно гласуване от един и същи избирател. В този случай няма как да бъдат изнесени бюлетини и предварително раздадени на избирателите, няма как и да се бележат бюлетините. Няма начин да се провери кой как е гласувал. Отпада и необходимостта да се гласува в точно определена избирателна секция, защото автоматът ще предоставя възможности за избор в зависимост от постоянния адрес на гласоподавателя. Отпада необходимостта от броене в избирателните секции и всякаква възможност за подправяне на резултата и протоколите, просто защото преброяването ще се прави автоматично. Резултатът от изборите ще се знае веднага след затварянето на избирателните секции.

За това ние се обявяваме за:

мажоритарни избори за всички изборни длъжности, като победител е този, който спечели повече от 50% от гласовете на избирателите
въвеждане на автомати за електронно гласуване

За двуполюсния модел

Една от причините за трудностите на Прехода е липсата на ясна политическа воля и мнозинства. Тогава, когато това се състоя, въпреки пропорционалната система, правителството на десницата успя да проведе жизненоважните реформи.

Мажоритарните избори водят до двуполюсен политически модел. Тъй като основният въпрос на политиката е отношението държава - гражданин, на двата полюса в политиката винаги са социалистите и демократите.

Двуполюсният модел е естественото състояние на нещата. Животът ни е основан на него и можем да го видим навсякъде около нас: доброто и злото, мъжът и жената, денят и нощта, лявото и дясното, Бог и дяволът, животът и смъртта, огънят и водата, топлото и студеното и пр. Живеем в „бинарен свят“. Сблъсъкът на противоположни идеи е източник на нашето развитие. Ежедневното „да бъдеш или да не бъдеш“ е благодатната почва, на която дължим това, което сме днес като човешки същества. Без сблъсък и противопоставяне няма развитие. Това с пълна сила важи за политиката.

Най-добрият възможен политически модел е двуполюсният. Няма нищо по-здравословно за едно демократично общество от сблъсъка на партии с диаметрално противоположни възгледи. Едната от тях ще спечели мнозинство по силата на мажоритарния вот. Това ще й даде възможност да приложи на практика изцяло идеите си, без да може да се оправдава с „коалиционните си партньори“, но и ще понесе изцяло отговорността, ако управлението й не е било добро. Избирателят винаги ще има възможността да избира между две алтернативи. Винаги ще е наясно какво избира и кого избира. От друга страна, управляващият е много по-отговорен в действията си, независимо от това, че има мнозинство, защото знае, че на следващите избори то неизбежно ще се превърне в малцинство, ако управлението му е лошо и никакви „коалиционни споразумения“ не могат да му помогнат да остане на власт, защото властта се дава от избирателите, а не вследствие на задкулисни сделки.

Да си „центрист“ в политиката, означава да искаш абонамент за властта. Без значение на средствата, без идеи, без облик, без цвят - властта на всяка цена. Центристите са по-лоши дори от социалистите. Последните поне имат позиция, макар и погрешна. Когато няма политически различия или те са размити, основното противопоставяне остава това между елита и управляваните.

За разделението на властите и децентрализацията

Задължително условие за функциониране на демократична държава е разделението на властите. Липсата на такова разделение създава опасност властта да бъде узурпирана от един човек или партия.

Днес в България разделението на властите на практика няма. Формално страната ни се нарича парламентарна република и законодателната власт избира изпълнителната. Практически Народното събрание е придатък на правителството и чрез мнозинството си е безропотен изпълнител на неговата воля. Ролята на Народното събрание е сведена до узаконяване на решенията на Министър-председателя.

Президентската институция е само представителна, лишена от функции и смисъл. Конституционният съд не е независим орган, а проекция на политическата власт. За това и почти никой вече не си прави труда да го сезира за каквото и да било.

Съдебната ни система е нечестен арбитър. Безотговорна, противоречива, корумпирана и мудна. Прокуратурата полага огромни усилия с поток от думи и пресилени усмивки да прикрие своята безпомощност, безхарактерност, некомпетентност и корупция. Съдебната власт е силно зависима от политическата власт. Политиците избират ръководителите на Висшия съдебен съвет, а той назначава ръководителите на съдилищата, прокуратурата и следствието. Така развитието на кариерата на всеки един съдия е свързано с политическата линия на правителството.

България не е парламентарна република, а по-скоро Министър - председателска, защото Народното събрание приема само тези закони, които иска премиера, а чрез политическите назначения, той влияе пряко на решенията на съда и прокуратурата. За това никога до сега Прокуратурата не е повдигнала обвинение срещу действащ министър, а съдът не е произнасял осъдителна присъда. Такава концентрация на власт в ръцете на един човек представлява непрекъсната заплаха от установяване на диктатура. За това, макар и две десетилетия след началото на Прехода, демокрацията в страната не е необратима.

Има само един начин това да се промени - като се разделят изпълнителна, законодателна и съдебна власт.

За да се разделят законодателната и изпълнителната власт трябва не само да се разграничат правомощията и отговорностите им, но и представителите да се избират отделно. Това означава пряк избор на Министър-председателя, отделно от избора на Народните представители. Разделянето не означава премахване на механизмите за взаимен контрол. Разделянето на двете власти ще доведе до това, народните представители да се занимават само със законодателство, а Министерския съвет, само с изпълнението на законите.

Такова устройство изисква двукамарен парламент и не се нуждае от сегашните институции на Президент и Конституционен съд. При него всички актове на властта подлежат на истински съдебен контрол пред независимия съд.

Естественото място на Прокуратурата и следствието не е в съдебната власт, а в изпълнителната. Поставянето им в подчинение на изпълнителната власт, обаче налага въвеждане и на института на гражданския обвинител, който след конституиране от съда да може да повдигне обвинение срещу представителите на която и да е от властите. Така никой, който заема длъжност в законодателната, изпълнителната и съдебната власт няма да бъде недосегаем за повдигане на обвинение и започване на наказателен процес срещу него. Укрепването на независимостта на съдебната система налага въвеждане на ограничения при избора на ръководители на съдебните звена, а именно само съдии с дълъг и непрекъснат стаж да могат да заемат такива длъжности. Това, че съдиите са независими при вземането на решения не означава, че от тях не може да се търси отговорност, да бъдат наказвани или срещу тях да бъдат повдигани обвинения. Разделянето на съдебната от законодателната и изпълнителната власт ще позволи това да се случи.

Разделянето на властите в България ще гарантира демократичното устройство на страната и е силна предпоставка за изграждане на правова държава. Разделянето на властите ще премахне заплахата от установяването на нов авторитаризъм.

Децентрализацията е прехвърляне на повече отговорности от централната на местните и регионални власти. Децентрализацията не значи изграждане на федерална държава. Има три условия за ефективна децентрализация:

1. Местните (регионалните) власти да се избират от населението с определен мандат;

2. Местните (регионалните) власти да имат определени със закон права и задължения;

3. Местните (регионалните) власти да имат самостоятелен бюджет и собствени приходи;

Смисълът на децентрализацията е повече от решенията да се вземат близо до хората и съобразно местните особености.

Децентрализацията ще направи гражданите по-малко зависими от централната политическа власт, по-ангажирани с конкретните проблеми, в резултат на по-добрите възможности за пряко участие при решаването им, ще скъси времето за преодоляването на проблемите и ще спомогне за по-правилното им решаване с оглед възможността за намиране на най-добрия подход съобразно местните условия. Възможностите за граждански контрол над местните власти са по-добри, защото хората са по-близо до тях и всичко става пред очите им.

За пряката демокрация

Властта произтича и принадлежи на народа. Народът има право да се произнася по важни въпроси и да задължи властта със своето решение. Правото на референдум и гражданска инициатива е възможност за гражданите да се противопоставят на лоши политически решения и да правят предложения за управленски актове и закони. Правото да гласуваме не само на избори, е възможност за гражданите пряко да очертаят пътищата за развитие на собствената им община и държава.

Пряката демокрация е начин да се осъществява реален граждански контрол, да се засили увереността на хората в способността им сами да определят бъдещето си. Пряката демокрация ще помогне за преодоляването на съществуващата зависимост на гражданите от партийната номенклатура и ще спомогне за възвръщане на доверието към институциите.

Изграждане на пряка демокрация означава:

• Въвеждане на правото на гражданите да насрочват национален референдум по своя инициатива и той да бъде задължителен, когато инициативата е подкрепена от 100 000 избиратели.

• Въвеждане на правото на гражданите да инициират местни референдуми по инициатива на 5% от гласоподавателите.
• Решенията на референдумите са валидни, независимо от броя на участвалите избиратели.

В днешните условия всеки, който подкрепя идеята за разширяване на пряката демокрация, подкрепя шанса за успешно развитие на българската общност!

За корупцията

Корупцията е навсякъде около нас - от полицая на пътя, до докладите на Европейската комисия. Всички говорят за нея и всички се борят с нея, но само на думи. За да прекратиш корупцията не е достатъчно да посочиш неколцина корумпирани.

Корупция има, когато длъжностно лице превишава правата си, нарушава интересите на общността, облагодетелства себе си и/или трети лица и прави това целенасочено. Във взаимоотношенията между два частни субекта не може да има корупция. Ако един човек харчи свои пари за свои нужди, той не може да бъде подкупен. Може да бъде измамен, но не подкупен, защото трябва да приеме подкуп, увреждайки сам себе си. За това корупцията съществува там, където се разпределя обществен ресурс и където се предоставят административни услуги.

Корупцията в България се дължи на:

• Неясни административни правила, сложни и тромави процедури.

• Наличие на „мръсни пари“ в обръщение.

• Слабо правораздаване.

• Ограничена свобода на словото(печата, медиите).

• Концентрация на власт.

• Висока степен на преразпределение на обществени блага.

• Незряло гражданско общество.

• Изкривени културни традиции и ценностни критерии.

Една от предпоставките за корупция е ограниченият достъп до административни услуги (дефицит на административни услуги). Всяка опашка пред гишето е предпоставка за корупция.

Ако на пазара има дефицит на стока или услуга, то резултатът от това е повишаване на тяхната цена. При административните услуги нормалният пазарен механизъм не може да работи. „Пазарната“ корекция на цената на дефицитната административна услуга се извършва под формата на подкуп. При разпределянето на обществен ресурс действат същите механизми. Обявяването на търг или конкурс е начин да бъде избран един победител - за останалите участници услугата е в условие на дефицит. Те биха били готови да платят „пазарната корекция“(подкуп), за да спечелят.

Битката с корупцията не може да бъде решена само с мерки за засилване на контрола. Самият контролен орган може да се превърне в среда за корупция. Не е достатъчно и създаването на етичен кодекс. Опитът ни показва, че не може да се разчита на добрите намерения.

Борбата с корупцията трябва да се води, чрез:

• Ограничаване на възможностите - намаляване на ресурса, който се преразпределя от държавата. Колкото по-малко средства разпределя правителството, респективно общините и другите институции, толкова по - ограничена е корупционната среда.

• Намаляване на броя на административните разрешения, опростяване на процедурите, игнориране на човешкия фактор, намаляване на таксите и скъсяване на пътя и времето за получаването на административни услуги.

• Разделяне на законодателна, изпълнителна и съдебна власт, като и децентрализация, чрез които да се ограничи концентрацията на власт в едни и същи лица (структури).

• Подобряване на правораздаването и укрепването на независимостта на съда.

• Стимулирането на конкуренцията и плурализма сред медиите.

• Изграждане на културните традиции и зряло гражданско общество. Това са най-бавните и най-трудни процеси, макар да имат огромно значение като самостоятелен фактор за ограничаване на корупцията.

Накрая, борбата с корупцията трябва да бъде системно занимание, ежедневно усилие. Тя ще продължи дотогава, докато има държава и администрация. Борбата с корупцията не може да бъде дейност на една агенция или комисия. Борбата ще бъде ефективна само ако се ангажира цялата общност, водена от своите лидери.

За пазарите и труда

Колкото властта се меси по-малко на пазара, толкова по-добре и по-бързо се развива той. Това произтича от самото естество на свободния пазар, където движещите механизми са търсенето и предлагането. Това, което държавата трябва да прави на пазарите е да защитава свободната конкуренцията и да се бори с монополите и картелните споразумения.

Най - дълбоките заблуди у нас са свързани с пазара на труда и идват от широко разпространеното разбиране за работодателя като експлоататор (чорбаджия, душманин) и за работника като експлоатиран (унизен, ограбван). Така мнозина, водени от мисълта за защита на работниците, си въобразяват, че като наложат ограничения на пазара на труда, ще помогнат на „експлоатираните“, а всъщност постигат точно обратното. Ефектът от ограниченията и свръхрегулацията на пазара на труда е същият, както и на който и да е друг пазар - влошаване на условията, от което са потърпевши както работодателите, така и работниците.

Истината е, че както работникът е заинтересован да си намери добре платена работа, така и работодателят е не по-малко заинтересован да си намери работник с висока производителност. Работодателят купува, а работникът продава своята производителност. Когато търсенето срещне предлагането на производителността на труда се сключва трудов договор. Ето защо основната роля на държавата в пазара на труда е защитата от дискриминация.

За държавните разходи и пенсиите

Държавата няма собствени пари. Тя харчи парите на своите граждани. Смисълът на държавните разходи е да покрие онези нужди, които не биха били покрити по икономически подбуди, но са важни за функционирането на общността. Така например купуването на оръжие и плащането на заплати на военните не носи пряка печалба в икономическия смисъл на думата и никой инвеститор не би го направил, защото ще претърпи единствено финансови загуби. Армията обаче не е безполезна, защото гарантира сигурност, от която общността се нуждае, за да може да функционира като такава. В този смисъл на практика всички членове на общността се съгласяваме да отделим част от дохода си, за да платим за нещо от обща полза, за което никой от нас не би платил сам. Правителството има и администрация, на която също плащаме за правото и задължението да харчи парите ни. Независимо от тази „алтруистична“ природа на държавните разходи и от това, че не може да се измери пряк финансов резултат, в повечето от случаите, икономическите закони важат с пълна сила и за този вид разходи, които следва да бъдат оценявани по своята ефективност - съотношението цена/полза.

Ако за всеки отделен разход е важна неговата ефективност, то за общите държавни разходи най - важно си остава свеждането им до възможния минимум. Колкото по - малко пари харчи правителството, толкова повече пари остават у гражданите, толкова повече са възможностите за инвестиране и за създаване на блага. Ето защо един от най - важните критерии за оценка на едно правителство е неговата пестеливост.

Държавните разходи са правопропорционални на държавните функции. С колкото повече отговорности товарим държавата, толкова повече пари ще трябва да платим от собствения си джоб. За да бъде ограничено в разходите, правителството трябва да бъде ограничено във функциите.

На първо място, правителството не трябва да се занимава с нищо, което носи пряка търговска печалба в условия на конкуренция.

На второ място идва ограничаването на регулациите.

На трето място е скъсяването на пътя между потребителя на административна услуга и администрацията посредством новите информационни и комуникационни технологии.

Едно значимо и специално място в правителствените разходи заемат парите, събирани за пенсионно осигуряване. Преди повече от 60 години, България е имала независим пенсионен фонд. По време на комунистическата диктатура, фондът е закрит, а натрупаните пари в него изхарчени. През цялото време на тоталитарния режим на работещите са удържани значителни суми за пенсионно осигуряване, но парите не са отделяни, а харчени ежегодно за мегаломанските държавни проекти. В резултат над два милиона българи, на които десетилетия са удържани пенсионни осигуровки, останаха без пенсии. Техните пенсии сега се изплащат от удръжките на работещите в момента, като отделно от общите бюджетни приходи се добавят непрекъснато нарастващи суми. С намаляването и застаряването на населението, проблемът с осигуряване на парите за пенсии става критичен. Последните правителства заблуждават гражданите, че намаляват тежестта на пенсионното осигуряване, защото на практика тежестта се увеличава под формата на така наречените осигурителни прагове. Това от своя страна намалява заетостта и така се получава един порочен кръг. Освен всичко друго за събиране и изплащане на пенсия се държи нает един огромен административен апарат, чиято издръжка също е на плещите на реалната икономика.

Най-справедливото решение е премахване на задължителното пенсионно осигуряване. Така всеки ще получава цялата сума, която е заработил и сам ще решава дали да прави пенсионни вноски или да използва парите си по друг по - изгоден за него начин. Отделният човек винаги знае по - добре от държавата как да харчи собствените си пари и каква част от тях да отделя, за да осигури старините си. Така ще се сложи край на образувалия се порочен кръг и държавата ще се освободи от една несвойствена дейност, като допълнително ще бъдат спестени значителни средства за административни разходи. Разбира се направените досега удръжки на работещите трябва да бъдат зачетени и те да получат полагащото им се за удържаните суми, но поне следващите поколения ще започнат на чисто. Освобождаването на такъв огромен финансов ресурс от държавата и вливането му в потреблението и реалната икономика неизбежно ще стимулира икономическия растеж и подобряване на благосъстоянието.

За Европейския съюз и Русия

България е член на Европейския съюз. Културно и исторически ние принадлежим на европейската общност. Имаме самочувствието да бъдем пълноправни членове и равноправни на високоразвитите западноевропейски държави. Имаме самочувствието на пълноценни европейци. Като такива не приемаме днешната роля на България, сведена до хитруване и надлъгване с европейските институции с цел получаването на финансови помощи. Ние не сме задният двор на ЕС, нито втора ръка европейци.

Като европейци сме загрижени за бъдещето на съюза. Отчитаме собствените си недостатъци и пороци, но това не ни пречи да видим проблемите пред европейската общност. Много от европейските институции имат отговорности, далеч надхвърлящи тяхната легитимност предвид това, че повечето работещи в тях не са избрани от населението, а назначени след сложни комбинации и сделки, поради което не носят отговорност пред гражданите за своите решения и действия. В Брюксел и Страсбург се изгради тежък и тромав бюрократичен апарат, вредата от който много скоро може да надхвърли ползите от икономическото сближаване. Не могат да са ефективни правила, разписани на стотици хиляди страници, просто защото не е по силите на обикновения човек да ги прочете и осмисли, а още по-малко да ги спазва. Европа е разколебана по пътя на своята интеграция, раздвоена между желанието за сливане и изграждане на „Европейски съединени щати“ и желанието за запазване на националните държави и тяхната идентичност. Нужен е ясен еднозначен отговор на европейските народи. В противен случай институционализирането на мечтата за мирно съвместно съжителство без граници, може лесно да се превърне в поредния провален социален проект с тежки последици за всички европейци. Българският народ също трябва да изрази своята позиция. Ние имаме опита от един провален проект на социалното инженерство - комунистическия блок и можем да бъдем полезни на останалите европейски народи. Реалностите в 21-вия век и интересите на българската общност ни правят поддръжници на идеята за обща европейска държава със своите институции, обща външна политика и отбрана.

Най-голямата външна заплаха за европейския ни път е Русия. Исторически, географски, етнорелигиозни и геополитически причини обосновават необходимостта от специално отношение към тази държава.

Още от Освобождението и до наши дни Русия не е преставала да гледа на България, като „близка чужбина“ и нееднократно се е намесвала в нашите вътрешни работи. Историческите доказателства за това са неоспорими - като се започне от детронацията на Княз Батенберг, като се премине през насилственото ни включване в съветския блок и се стигне до наши дни, в които Русия гледа на нас, като защитник на интересите и в Евросъюза.

Наличието в близост на огромна военно-политическа сила, чието управление не отговаря на съвременните демократични стандарти и която гледа на теб, като своя сфера на влияние, прави от Русия непрекъсната потенциална заплаха за сигурността на страната. Освен това:
Остатъците от агентурният апарат на бившата КГБ в България и изградените връзки с агентите на някогашната ДС, все още могат да бъдат използвани както за политически така и за икономически цели.

България е под голяма енергийна зависимост от Русия. Последната многократно е демонстрирала, че не се колебае да използва енергетиката като оръжие за постигане на политически цели.

Немалък брой фирми, в това число и структуроопределящи, са собственост или се намират под контрол на руски олигарси. Специфичният модел на управление в Русия не изключва, но прави много вероятно използването им като икономически лостове в двустранната политика.

Русия поддържа паравоенни формирования, като „Боевая дружба“, които са източник и проводник на руски политически цели в страната ни.

Русия открито поддържа и пропагандира доктрината за „панславизма“, която поставя България в сферата на руските интереси.

Православието и близките отношения между Българската и Руската православни църкви е още един механизъм за прокарване на руско влияние в страната ни.

Събитията от близкото и по-далечно минало пораждат раздвоение у българите в отношението им към руската държава. Чувството на признателност от Освобождението се сблъсква с чувството на гняв от последвалата окупация и насилствено налагане на марионетния комунистически режим.

Чувствата не могат да бъдат водещи в отношенията между държавите. Добрите отношения се основават на взаимното зачитане на суверенитета и интересите на народите. Българският народ избра да бъде член на Европейския съюз и НАТО. Избрахме тази посока, защото е продиктувана от нашите интереси. Не сме и няма да бъдем Троянски кон на Русия в Европа и НАТО. Руската доктрина за панславизма не ни интересува и не ни засяга.

Заради това всички действия, насочени към ограничаването на влиянието на Русия върху България, са действия, които укрепват суверенитета и независимостта на страната ни.

AddThis Social Bookmark Button
Последно променен на Понеделник, 21 Ноември 2011 09:08
 

Add comment

Security code
Refresh

Адв. Иван Груйкин в ТВ Скат - зависимата съдебна система, защо няма съд за политици

FACEBOOK

Харесай spravedlivost.net

Адв. Иван Груйкин в Нова ТВ - за незаконните такси на държава и общини

Присъедини се към страницата ни във Фейсбук

Д-р Кацаров за държавната политика в здравеопазването

Общото между социализма и нацизма

Какво е Капитализъм и кое е общото между Социализъм, Фашизъм, Комунизъм и Нацизъм

Пресконференция на Справедливост в Русе 15.02.2012

ПЕТИЦИЯ

Петиция за Лустрация агентите на Държавна Сигурност на Комунистическа България

Media RSS


You are here  : Начало НАШАТА ФИЛОСОФИЯ